Постинг
16.04.2017 18:44 -
ЗА ПЛОВДИВСКИЯ ПРИНОС ЗА БЪЛГАРО-СЪВЕТСКАТА ДРУЖБА - ИЗ "ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ" 4
Вижда се краят и на четвъртия том от поредицата "Запомнете Пловдив". В него са включени пловдивски истории от Главната на запад - по "Иван Вазов", около Гарата, Кючука, около Сахата и Бунарджика.
В аванс - една от главите от новата книга.
17.ПЛОВДИВСКИЯТ ПРИНОС ЗА УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРО-СЪВЕТСКАТА ДРУЖБА Към 1930 година в Пловдив има поне 10 консулства, половината от тях са били на „Иван Вазов” или в началото на околните пресечки. През 70-те години вече почти никой не се сещаше за тях, но се появи едно чисто ново консулство – най-важното. Съветското. Първият съветски консул се казваше Борис Архипов, присъстваше на всички по-важни градски събития и медиите задължително трябваше да го споменават по официален протокол – веднага след Първия секретар. Отсреща се откри Дом на българо-съветската дружба. Заведението под Дома бе наречено „Берьозка”, това име и до днес е живо. В онези години българо-съветската дружба си бе официална държавна политика, нейните насоки се спускаха отгоре, но всяка местна власт трябваше да даде своя принос. Ако измислиш нов почин, развиващ българо-съветската дружба, можеха да те забележат и евентуално да те изтеглят нагоре. Още на 9 години се включих в надпреварата и на въпроса на Другарката „Как да наречем новия ни пионерски отряд?” вдигнах ръка, станах и казах убедено „Павлик Морозов”. Спечелих.Извлякох поука за цял живот. Но веднага се появиха конкуренти, които се опитваха да ме изместят от неочаквано спечеленото лидерско място. Съученикът Иван Инджов се опита пръв. Когато другарката Търкаланова питаше „Кой ще даде пример за просто изречение?”, Иван скачаше на секундата и предлагаше „Трите залпа на „Аврора” възвестиха свободата!” Бяхме деца, но вече се ориентирахме кои са правилните прости изречения. След 1944 година новата политика за „все по-всестранно сближаване с Великия Съветски съюз” започна с постепенно възпроизвеждане на съветската тоталитарна система и с бързото отвоюване на територии в Пловдив. Започнахме да наричаме централния площад „Цар Симеон” „Червен площад”. Единият бряг на Марица стана „Ленин”, другият „Сталин”. Част от Столипиново стана квартал „Дружба”. Вероятно не става дума за дружба с циганите. Между другото поне имената на кварталите си останаха български, повечето получиха имена на антифашисти, а не на съветски партийни дейци. Даже са запази името на квартал „Житен пазар”. В демократичните времена обаче не можахме да опазим името на Гроздовия пазар. Появявиха се имена като „Москва”, „Ленинград”, „Коми”, „Яков Свердлов”, „Днепър”, „Зопорожие”, „Дон”, „Донбас”, „Сталинград”, даже „Тайга”. Полетът на Гагарин и идването му в Пловдив бяха увековечени с нови прекръствания. Към 1980-а година се появи върхът на изобретателността – появи се „Ленински съботник”. Големият ни пловдивски принос за Дружбата е несъмнено издигането на паметника на Альоша, който и днес доминира над града. И ще доминира за вечни времена – както изглежда. Това е трябвало да бъде паметник на великия Сталин, но тази версия отдавна е избледняла. Паметникът узакони и новото име на Бунарджика – Хълм на освободителите. Градът, който в края на 30-те години вече има определено западен изглед в резултат на това, че пловдивските архитекти приемат като свои модерните архитектурни тенденции в Европа, постепенно започва да приема московски стил. Блоковете, известни и днес като „Байкал”, блокът, в който съм израснал на тогавашната „Чирпан” 2, тези на брега на Марица и някои други определено имаха за цел да превърнат Пловдив в град с доминиращ съветски стил или както беше известен неофициално „сталински”. В средата на 90-те години видях с очите си как в Естония харчат милиони не за енергийно саниране, а за промяна на външния вид на сталинските сгради. За тях това беше важна част от изграждането на новата свободна държава. През 1971 година, когато беше всенародното честване на 100 годишнината от рождението Владимир Илич Ленин, пред Панаира беше сложен паметник на вожда на световния пролетариат. Бе избрана позата от популярна снимка – Ленин се надига от някакъв стол с вдигната ръка и иска да вземе думата, за да произнесе поредното историческо слово. Народът измисли, че всъщност позата изобразява как другарят Ленин се надига от тоалетната чиния и моли за хартийка… След 1989 паметникът бе прибран на топло без особени протести. Междувременно беше станало ясно, че Вождът всъщност е бил нещо като немски агент. За укрепване на дружбата машината „нагледна агитация” заработи навсякъде. Художници с академично образование и самоуки творци творяха на конвейр образи и лозунги. Всяка манифестация започваше с образите на „класиците на марксизма-ленинизма”. Тях поне ги знаехме. Но след това идваше блокът с портрети на Политбюро на ЦК на КПСС. Лозунгите бяха най-вече „Дружба от векове за векове”, Вечна дружба” и „КПСС-БКП”. Някои от тях се скандираха при преминаването пред трибуната. Имаше цитати, станали класика, като казаното от Георги Димитров, че „Дружбата със СССР е важна като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. През 70-те години се появи по-актуален цитат, излязъл от устата на другаря Леонид Брежнев: „Ако искате да видите социалистически интернационализъм в действие, вижте отношенията ни с България…” Цитирам по памет. Заради тези думи ми отиде един ден от живота. Бях командирован до Радио София, за да получа магнетофонна лента с оригиналния запис от речта на Брежнев, съдържаща великата фраза. Тази реч беше включена в озвучаването на специалния влак с пловдивски делегати, които групово заминаха за някакъв конгрес или конференция в София. И докато пътуваха, по радиоуредбата звучаха избрани мисли за Дружбата. Оказа се обаче,че на именитите пътници им дошло в повече това озвучаване. Трябвало да се измислят нови форми. В София рисуваха или възпроизвеждаха на гигантофотоси прегръдката на другаря Тодор Живков с Никита Хрушчов, след това с Леонид Брежнев. И двамата бяха обявени за „най-големите приятели на българския народ”. Горбачов май не заслужи тази историческа оценка. Даже не го направихме Почетен гражданин на Пловдив, какъвто стана Леонид Илич Брежнев. Почетен гражданин е и забравеният днес Николай Подгорни. И Гагарин, разбира се. През 50-те години започна масова „обмяна на опит”. Хиляди пловдивчани, по онова време наши бащи, заминаваха, за да се запознаят с челния съветски опит. Някои се връщаха разочаровани, но не смееха да коментират какво са видели. Други обаче се възхищаваха от Ермитажа, Петродворец, Кремъл и така нататък. И ние, децата, започвахме да мечтаем кога ще станем част от тази велика страна. Едно пловдивско предприятие сключва договор със съветски колеги за обмяна на почивки. В продължение на 22 дни отличили се работници и служители обикалят музеите на Съветския съюз, а съветските им колеги си почиват на морето. Обикновените хора се стремяха да видят чудесата в първата в света държава на работниците и селяните, подавайки молби в Балкантурист, но местата не стигаха за всички. Тези с връзките се класираха първи, много от останалите ги отхвърляха. Разочарованието беше страшно. На панаирите „Интурист” – съветският аналог на „Балкантурист”, имаше винаги голям щанд, раздаваха се без бой луксозни рекламни брошури, за журналистите имаше пресконференция и коктейл. В интерес на истината – един от най-богатите панаирни коктейли. Съветската палата беше най-голямата. Отначало приличаше на Кремъл, след това някой реши, че има някакво сталинско излъчване и започнаха да бутат „башнята”. Много се гърмя, но кулата не се даде лесно. Няколко години наред на мен се възлагаше телевизионния репортаж за Съветската палата, хвалех съветската техника, наука, култура и т.н. Отработвах си не само заплатата, но получавах и хонорар от 50 лева. Между другото сам се натисках за този репортаж не от желание да укрепя българо-съветската дружба, а поради тънки сметки. В палатата имаше голям пресцентър, организацията се възлагаше на някой от служителите и той сам свършваше почти всичко. На мен оставаше да си сложа пантофките, както се казва, и да вляза на готово в палатата. Тя беше затворена от рано сутринта, прожекторите светеха, събеседниците чакаха по места - инструктирани какво трябва да говорят. Пловдивски принос към Дружбата беше и незабравимият Фестивал на руската и съветската песен. Идеята, ако не се лъжа, се роди на съвместно заседание на Окръжния комитет на БКП, начело с Дража Вълчева, и председателството на Комитета за култура.Имаше и други идеи за обогатяване на културния живот под тепетата – известният джазмен Веселин Николов предложи да се организира Фестивал на джаза, ама идеята му бе посрещната с гримаси. Джазовият фестивал имаше опасност да се превърна в мероприятие на българо-американската дружба. Да се върнем в 50-те години. Ние, децата, също се включвахме в това, което днес се нарича интеграция, и си пишехме със съветски другарчета.В училище идваха писма от СССР, адресирани до „незнайно българско другарче”, и другарката ги разпределяше. Трябваше да се внимава с това какво пишем и говорим при контактите ни със съветските хора, защото те бяха доста докачливи. Една пловдивчанка тези дни ми разказа следната история: „Мъжът ми беше на специализация в Харков, като се върна го изпратиха на работа в София. Един ден на вратата ни се почука, отварям и гледам – трима руснаци и три рускини. Били колеги на мъжа ми от Харков. Обясних, че го няма, но ги поканих. Поведох ги по стълбите, спирам на площадката, обръщам се и какво виждам – и шестимата седнали на стълбите и се събуват.. Поговорихме, почерпихме се и тръгнах да ги изпращам. Те се притесняваха, че на обратния път няма да намерят хотел Лайпциг, където били отседнали. Предложих да ги закарам с колата ни, а тя беше Опел, мъжът ми го беше уредил от онези, митническите. И то металик. Огледаха руснаците колата и попитаха защо карам такава кола, а не Волга,примерно.И аз с всичкия си акъл казах, че това е Дженерал мотърс и сравнение не може да става с техните коли…И тук руснаците млъкнаха обидени. Пред Лайпциг тропнаха вратите и не казаха даже досвиданье”… През 1973-а година започнах работа в Радио Пловдив. Имахме строго определен периметър на дейност – Пловдивски окръг, Смолянски и Пазарджишки. Нито дума не трябваше да се споменава за проблеми извън трите окръга. Камо ли да се говори за международни събития. Всяка седмица се правеха отчети по редакции с три колони – за броя материали с теми от трите окръга. Един ден в отчетите се появи четвърта колона – отгоре пишеше „СССР”. Периметърът на писане и говорене се беше разширил – той включваше вече „една шеста от света”, както се казваше. Мисля, че това се случи във времето, когато отново се заговори, че е време да станем част от Съюза. В ефира от сутрин до вечер звучаха Муслим Магомаев и Мая Кристалинская. Англоезичната музика имаше лимит – 1 /една/ песен седмично. Изобщо всички езици несоциалистически езици бяха забранени в ефир. Томито Спространов обаче хитрувал. Пуска певец от ГФР, а лъже, че е от ГДР. Пуска песен от капиталистическа Испания, а лъже, че е от социалистическа Куба… Веднъж в годината имаше „Седмица на съветското кино”, макар че съветските филми доминараха на екраните цяла година. Но през тази седмица идваха филмови делегации и можеше да се срещнем с наистина талантливи съветски творци. Най-шумно беше посрещането на Вячеслав Тихонов, който беше поканен по случай небивалия успех на сериала „17 мига от пролетта”. Гоних го три дни, докато взема интервю.. По случай гостуването на съветските другари се организираха големи софри, от които се възползваха и много пловдивски придружители. Имаше трудни моменти – например, когато известна съветска актриса свенливо помолваше да й осигурят „дубльонка”. И започваха едни телефони до директора на Кожухарския, който трябваше да отклони едно дамско кожухче от „второ направление”. Търговията с долари се наричаше свенливо „второ направление”. Всички бяхме равни, но имаше и категория „съветски възпитаници”. За тях винаги имаше подходяща работа. С привилегии се ползваха и съветските гражданки, дошли под тепетата след голяма любов с наш студенти или специализанти. Или гурбетчии в Коми, примерно. Нещо безспорно интересно и смело бяха така наречените „Дни на Литературняя газета”. Не знам на кого в Пловдив беше хрумнала идеята – в други градове такива работи не се случваха. Работата беше в това, че „Литературния газета” минаваше за най-смелия съветски вестник. Той се състоеше от две части или „тетрадки”. Първата, официалната, направо я хвърляхме, четяхме втората, в която едни от най-добрите съветски писатели и журналисти пишеха по начин, недостижим и за днешната българска журналистика. Та имена-легенди идваха в Пловдив, срещаха се с трудови колективи, развеждаха се из винарски изби и природни забележителности. Говореше се, че Белла Ахмадулина, примерно, се била оплакала от натоварена програма, която не позволявала на гостите да се разходят свободно из Пловдив и да видят как живеят българите. Покрай тези гостувания се запознах с доста големи имена, няма да забравя никога Булат Окуджава. Повечето гости пиеха здраво, но това не им пречеше да говорят интересно, даже красиво. Сред колегите, които правеха телевизионни филми, се роди един лаф „намери двама старци или трима руснаци и филмът е станал”. Някои път и с 20 българи филм не ставаше – говореха банално и скучно. Що така? Отначало бяхме побратимени с Молдова, тръгнаха делегации, появи се ресторант „Кишинев”. Едни приятели заминаха като делегация за молдавската столица, настанили ги в единствения хотел за чужденци, отпочинали малко и погледнали през прозореца. И какво да видят – отсреща някакво здание с големи прозорци и с много рускини или молдованки зад стъклата. И като започнали нашите да махат, да подсвиркват, някой се сетил на големи листове да напишат номерата на телефоните в българските стаи. Белким някоя се обади. По едно време на вратата се почукало. Втурнали се отварят – надявали се някоя от тези отсреща да е решила да дойде на крака. На прага обаче имало униформени. Които се интересували какви са тези цифри, които нашите хора размахвали през прозореца. Дали не били шифровани съобщения?. Оказало се, че отсрещна прозорците били на…местното КГБ. Дружбата си била дружба,но работата завършила с арест, три дни разпити и после връщане по етапен ред. Ние ли се развивахме бързо, те ли взеха да изостават, но дружбата с Молдова слезе под нивото ни. И тогава се побратимихме с Ленинград. Нещо като втори брак без развод. 500 пловдивчани заминаха със самолети влакове за техния „втори град”. Участвахме в стотици мероприятия на така наречените „Дни на Пловдив в Ленинград”. Колони с автобуси и микробуси, пълни с пловдивчани, кръстосваха цяла седмица града, движейки се в крайната лява лента на булевардите, запазена за Бързата помощ и най-височайши делегации. Колко ли е струвало всичко това – и на тях, и на нас? И изобщо дали не сме плащали нещо като данък БСД /Българо-съветска дружба, както я наричахме съкратено? Направих филм за това велико събитие, но от Партията не го харесаха. Не бил достатъчно „вълнуващ”. Ами как да стане вълнуващ, когато всичко беше организирано и режисирано. А словата на обикновените ленинградчани ги пишеха партийни активисти. След година-две продължих да работя за побратимството. Тогава на мода бяха т.н. „телевизионни мостове”. В студия в София и в Москва,примерно, се събираха дейци на дружбата от различни области и си говореха за успехите. Такъв „мост” бе планиран и между Пловдив и Ленинград. Някой в БНТ беше решил да се рискува и мостът да се повери на местни кадри. Така организацията и воденето легнаха на крехките ми провинциални плещи. Пак заминах за побратимения град, но там нещата вече се бяха променили. На власт беше вече дошъл Горбачов, в приоритетите на перестройката укрепването на българо-съветската дружба изглежда не фигурираше, на мода бяха дошли ТВ мостове с Ню Йорк, примерно. Промяната се усещаше и в Пловдив. В реповете, където винаги имаше купища залежала съветска преса, сега списание „Огоньок” се криеше под рафта. За да не стигне до „гнилите интелектуалци”. Лятото на 88-а или 89-а на морето случайно се срещнах с Виталий Коротич,легендарния главен редактор на „Огоньок”, направих телевизионно интервю с него, но не знаех дали ще мине по БНТ. Попитах в Окръжния комитет какво да правя с това интервю – след като се носеха слухове, че лично другарят Живков бил казал този Коротич повече да не се мярка в България. Всички вдигаха рамене и казваха да правя каквото си искам. На моя отговорност. Та при това „съгласуване” погледнах на едно от бюрата и видях там да стои отворен самият „Архипелаг Гулаг” на Солженицин. Инкриминираната книга вече се беше появила на руски. Беше ясно, че нещата са се променили непоправимо. Дойде Десети ноември и всичко рухна. С изчезването на „необятните руски пазари” започнаха да фалират колоси на пловдивската икономика. Известно време изнасяхме по нещо – например руският народ още търсеше легендарните производства на „Ален мак” – паста за зъби „Поморин” и шампоан „Па-па”, преведен като „Кря кря”, но и тази гордост на града си отиде. Изчезна Руската книжарница, която си беше един от духовните центрове в този град. Горбачов си отиде и остави БСД /българо-съветската дружба/ в руини. На Елцин от пиене не му остана време да направи нещо. Сега надеждата ни е в Путин, който въодушеви стотици хиляди българи. Дали ни чака нов, още по-висш етап на Дружбата?
В аванс - една от главите от новата книга.
17.ПЛОВДИВСКИЯТ ПРИНОС ЗА УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРО-СЪВЕТСКАТА ДРУЖБА Към 1930 година в Пловдив има поне 10 консулства, половината от тях са били на „Иван Вазов” или в началото на околните пресечки. През 70-те години вече почти никой не се сещаше за тях, но се появи едно чисто ново консулство – най-важното. Съветското. Първият съветски консул се казваше Борис Архипов, присъстваше на всички по-важни градски събития и медиите задължително трябваше да го споменават по официален протокол – веднага след Първия секретар. Отсреща се откри Дом на българо-съветската дружба. Заведението под Дома бе наречено „Берьозка”, това име и до днес е живо. В онези години българо-съветската дружба си бе официална държавна политика, нейните насоки се спускаха отгоре, но всяка местна власт трябваше да даде своя принос. Ако измислиш нов почин, развиващ българо-съветската дружба, можеха да те забележат и евентуално да те изтеглят нагоре. Още на 9 години се включих в надпреварата и на въпроса на Другарката „Как да наречем новия ни пионерски отряд?” вдигнах ръка, станах и казах убедено „Павлик Морозов”. Спечелих.Извлякох поука за цял живот. Но веднага се появиха конкуренти, които се опитваха да ме изместят от неочаквано спечеленото лидерско място. Съученикът Иван Инджов се опита пръв. Когато другарката Търкаланова питаше „Кой ще даде пример за просто изречение?”, Иван скачаше на секундата и предлагаше „Трите залпа на „Аврора” възвестиха свободата!” Бяхме деца, но вече се ориентирахме кои са правилните прости изречения. След 1944 година новата политика за „все по-всестранно сближаване с Великия Съветски съюз” започна с постепенно възпроизвеждане на съветската тоталитарна система и с бързото отвоюване на територии в Пловдив. Започнахме да наричаме централния площад „Цар Симеон” „Червен площад”. Единият бряг на Марица стана „Ленин”, другият „Сталин”. Част от Столипиново стана квартал „Дружба”. Вероятно не става дума за дружба с циганите. Между другото поне имената на кварталите си останаха български, повечето получиха имена на антифашисти, а не на съветски партийни дейци. Даже са запази името на квартал „Житен пазар”. В демократичните времена обаче не можахме да опазим името на Гроздовия пазар. Появявиха се имена като „Москва”, „Ленинград”, „Коми”, „Яков Свердлов”, „Днепър”, „Зопорожие”, „Дон”, „Донбас”, „Сталинград”, даже „Тайга”. Полетът на Гагарин и идването му в Пловдив бяха увековечени с нови прекръствания. Към 1980-а година се появи върхът на изобретателността – появи се „Ленински съботник”. Големият ни пловдивски принос за Дружбата е несъмнено издигането на паметника на Альоша, който и днес доминира над града. И ще доминира за вечни времена – както изглежда. Това е трябвало да бъде паметник на великия Сталин, но тази версия отдавна е избледняла. Паметникът узакони и новото име на Бунарджика – Хълм на освободителите. Градът, който в края на 30-те години вече има определено западен изглед в резултат на това, че пловдивските архитекти приемат като свои модерните архитектурни тенденции в Европа, постепенно започва да приема московски стил. Блоковете, известни и днес като „Байкал”, блокът, в който съм израснал на тогавашната „Чирпан” 2, тези на брега на Марица и някои други определено имаха за цел да превърнат Пловдив в град с доминиращ съветски стил или както беше известен неофициално „сталински”. В средата на 90-те години видях с очите си как в Естония харчат милиони не за енергийно саниране, а за промяна на външния вид на сталинските сгради. За тях това беше важна част от изграждането на новата свободна държава. През 1971 година, когато беше всенародното честване на 100 годишнината от рождението Владимир Илич Ленин, пред Панаира беше сложен паметник на вожда на световния пролетариат. Бе избрана позата от популярна снимка – Ленин се надига от някакъв стол с вдигната ръка и иска да вземе думата, за да произнесе поредното историческо слово. Народът измисли, че всъщност позата изобразява как другарят Ленин се надига от тоалетната чиния и моли за хартийка… След 1989 паметникът бе прибран на топло без особени протести. Междувременно беше станало ясно, че Вождът всъщност е бил нещо като немски агент. За укрепване на дружбата машината „нагледна агитация” заработи навсякъде. Художници с академично образование и самоуки творци творяха на конвейр образи и лозунги. Всяка манифестация започваше с образите на „класиците на марксизма-ленинизма”. Тях поне ги знаехме. Но след това идваше блокът с портрети на Политбюро на ЦК на КПСС. Лозунгите бяха най-вече „Дружба от векове за векове”, Вечна дружба” и „КПСС-БКП”. Някои от тях се скандираха при преминаването пред трибуната. Имаше цитати, станали класика, като казаното от Георги Димитров, че „Дружбата със СССР е важна като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. През 70-те години се появи по-актуален цитат, излязъл от устата на другаря Леонид Брежнев: „Ако искате да видите социалистически интернационализъм в действие, вижте отношенията ни с България…” Цитирам по памет. Заради тези думи ми отиде един ден от живота. Бях командирован до Радио София, за да получа магнетофонна лента с оригиналния запис от речта на Брежнев, съдържаща великата фраза. Тази реч беше включена в озвучаването на специалния влак с пловдивски делегати, които групово заминаха за някакъв конгрес или конференция в София. И докато пътуваха, по радиоуредбата звучаха избрани мисли за Дружбата. Оказа се обаче,че на именитите пътници им дошло в повече това озвучаване. Трябвало да се измислят нови форми. В София рисуваха или възпроизвеждаха на гигантофотоси прегръдката на другаря Тодор Живков с Никита Хрушчов, след това с Леонид Брежнев. И двамата бяха обявени за „най-големите приятели на българския народ”. Горбачов май не заслужи тази историческа оценка. Даже не го направихме Почетен гражданин на Пловдив, какъвто стана Леонид Илич Брежнев. Почетен гражданин е и забравеният днес Николай Подгорни. И Гагарин, разбира се. През 50-те години започна масова „обмяна на опит”. Хиляди пловдивчани, по онова време наши бащи, заминаваха, за да се запознаят с челния съветски опит. Някои се връщаха разочаровани, но не смееха да коментират какво са видели. Други обаче се възхищаваха от Ермитажа, Петродворец, Кремъл и така нататък. И ние, децата, започвахме да мечтаем кога ще станем част от тази велика страна. Едно пловдивско предприятие сключва договор със съветски колеги за обмяна на почивки. В продължение на 22 дни отличили се работници и служители обикалят музеите на Съветския съюз, а съветските им колеги си почиват на морето. Обикновените хора се стремяха да видят чудесата в първата в света държава на работниците и селяните, подавайки молби в Балкантурист, но местата не стигаха за всички. Тези с връзките се класираха първи, много от останалите ги отхвърляха. Разочарованието беше страшно. На панаирите „Интурист” – съветският аналог на „Балкантурист”, имаше винаги голям щанд, раздаваха се без бой луксозни рекламни брошури, за журналистите имаше пресконференция и коктейл. В интерес на истината – един от най-богатите панаирни коктейли. Съветската палата беше най-голямата. Отначало приличаше на Кремъл, след това някой реши, че има някакво сталинско излъчване и започнаха да бутат „башнята”. Много се гърмя, но кулата не се даде лесно. Няколко години наред на мен се възлагаше телевизионния репортаж за Съветската палата, хвалех съветската техника, наука, култура и т.н. Отработвах си не само заплатата, но получавах и хонорар от 50 лева. Между другото сам се натисках за този репортаж не от желание да укрепя българо-съветската дружба, а поради тънки сметки. В палатата имаше голям пресцентър, организацията се възлагаше на някой от служителите и той сам свършваше почти всичко. На мен оставаше да си сложа пантофките, както се казва, и да вляза на готово в палатата. Тя беше затворена от рано сутринта, прожекторите светеха, събеседниците чакаха по места - инструктирани какво трябва да говорят. Пловдивски принос към Дружбата беше и незабравимият Фестивал на руската и съветската песен. Идеята, ако не се лъжа, се роди на съвместно заседание на Окръжния комитет на БКП, начело с Дража Вълчева, и председателството на Комитета за култура.Имаше и други идеи за обогатяване на културния живот под тепетата – известният джазмен Веселин Николов предложи да се организира Фестивал на джаза, ама идеята му бе посрещната с гримаси. Джазовият фестивал имаше опасност да се превърна в мероприятие на българо-американската дружба. Да се върнем в 50-те години. Ние, децата, също се включвахме в това, което днес се нарича интеграция, и си пишехме със съветски другарчета.В училище идваха писма от СССР, адресирани до „незнайно българско другарче”, и другарката ги разпределяше. Трябваше да се внимава с това какво пишем и говорим при контактите ни със съветските хора, защото те бяха доста докачливи. Една пловдивчанка тези дни ми разказа следната история: „Мъжът ми беше на специализация в Харков, като се върна го изпратиха на работа в София. Един ден на вратата ни се почука, отварям и гледам – трима руснаци и три рускини. Били колеги на мъжа ми от Харков. Обясних, че го няма, но ги поканих. Поведох ги по стълбите, спирам на площадката, обръщам се и какво виждам – и шестимата седнали на стълбите и се събуват.. Поговорихме, почерпихме се и тръгнах да ги изпращам. Те се притесняваха, че на обратния път няма да намерят хотел Лайпциг, където били отседнали. Предложих да ги закарам с колата ни, а тя беше Опел, мъжът ми го беше уредил от онези, митническите. И то металик. Огледаха руснаците колата и попитаха защо карам такава кола, а не Волга,примерно.И аз с всичкия си акъл казах, че това е Дженерал мотърс и сравнение не може да става с техните коли…И тук руснаците млъкнаха обидени. Пред Лайпциг тропнаха вратите и не казаха даже досвиданье”… През 1973-а година започнах работа в Радио Пловдив. Имахме строго определен периметър на дейност – Пловдивски окръг, Смолянски и Пазарджишки. Нито дума не трябваше да се споменава за проблеми извън трите окръга. Камо ли да се говори за международни събития. Всяка седмица се правеха отчети по редакции с три колони – за броя материали с теми от трите окръга. Един ден в отчетите се появи четвърта колона – отгоре пишеше „СССР”. Периметърът на писане и говорене се беше разширил – той включваше вече „една шеста от света”, както се казваше. Мисля, че това се случи във времето, когато отново се заговори, че е време да станем част от Съюза. В ефира от сутрин до вечер звучаха Муслим Магомаев и Мая Кристалинская. Англоезичната музика имаше лимит – 1 /една/ песен седмично. Изобщо всички езици несоциалистически езици бяха забранени в ефир. Томито Спространов обаче хитрувал. Пуска певец от ГФР, а лъже, че е от ГДР. Пуска песен от капиталистическа Испания, а лъже, че е от социалистическа Куба… Веднъж в годината имаше „Седмица на съветското кино”, макар че съветските филми доминараха на екраните цяла година. Но през тази седмица идваха филмови делегации и можеше да се срещнем с наистина талантливи съветски творци. Най-шумно беше посрещането на Вячеслав Тихонов, който беше поканен по случай небивалия успех на сериала „17 мига от пролетта”. Гоних го три дни, докато взема интервю.. По случай гостуването на съветските другари се организираха големи софри, от които се възползваха и много пловдивски придружители. Имаше трудни моменти – например, когато известна съветска актриса свенливо помолваше да й осигурят „дубльонка”. И започваха едни телефони до директора на Кожухарския, който трябваше да отклони едно дамско кожухче от „второ направление”. Търговията с долари се наричаше свенливо „второ направление”. Всички бяхме равни, но имаше и категория „съветски възпитаници”. За тях винаги имаше подходяща работа. С привилегии се ползваха и съветските гражданки, дошли под тепетата след голяма любов с наш студенти или специализанти. Или гурбетчии в Коми, примерно. Нещо безспорно интересно и смело бяха така наречените „Дни на Литературняя газета”. Не знам на кого в Пловдив беше хрумнала идеята – в други градове такива работи не се случваха. Работата беше в това, че „Литературния газета” минаваше за най-смелия съветски вестник. Той се състоеше от две части или „тетрадки”. Първата, официалната, направо я хвърляхме, четяхме втората, в която едни от най-добрите съветски писатели и журналисти пишеха по начин, недостижим и за днешната българска журналистика. Та имена-легенди идваха в Пловдив, срещаха се с трудови колективи, развеждаха се из винарски изби и природни забележителности. Говореше се, че Белла Ахмадулина, примерно, се била оплакала от натоварена програма, която не позволявала на гостите да се разходят свободно из Пловдив и да видят как живеят българите. Покрай тези гостувания се запознах с доста големи имена, няма да забравя никога Булат Окуджава. Повечето гости пиеха здраво, но това не им пречеше да говорят интересно, даже красиво. Сред колегите, които правеха телевизионни филми, се роди един лаф „намери двама старци или трима руснаци и филмът е станал”. Някои път и с 20 българи филм не ставаше – говореха банално и скучно. Що така? Отначало бяхме побратимени с Молдова, тръгнаха делегации, появи се ресторант „Кишинев”. Едни приятели заминаха като делегация за молдавската столица, настанили ги в единствения хотел за чужденци, отпочинали малко и погледнали през прозореца. И какво да видят – отсреща някакво здание с големи прозорци и с много рускини или молдованки зад стъклата. И като започнали нашите да махат, да подсвиркват, някой се сетил на големи листове да напишат номерата на телефоните в българските стаи. Белким някоя се обади. По едно време на вратата се почукало. Втурнали се отварят – надявали се някоя от тези отсреща да е решила да дойде на крака. На прага обаче имало униформени. Които се интересували какви са тези цифри, които нашите хора размахвали през прозореца. Дали не били шифровани съобщения?. Оказало се, че отсрещна прозорците били на…местното КГБ. Дружбата си била дружба,но работата завършила с арест, три дни разпити и после връщане по етапен ред. Ние ли се развивахме бързо, те ли взеха да изостават, но дружбата с Молдова слезе под нивото ни. И тогава се побратимихме с Ленинград. Нещо като втори брак без развод. 500 пловдивчани заминаха със самолети влакове за техния „втори град”. Участвахме в стотици мероприятия на така наречените „Дни на Пловдив в Ленинград”. Колони с автобуси и микробуси, пълни с пловдивчани, кръстосваха цяла седмица града, движейки се в крайната лява лента на булевардите, запазена за Бързата помощ и най-височайши делегации. Колко ли е струвало всичко това – и на тях, и на нас? И изобщо дали не сме плащали нещо като данък БСД /Българо-съветска дружба, както я наричахме съкратено? Направих филм за това велико събитие, но от Партията не го харесаха. Не бил достатъчно „вълнуващ”. Ами как да стане вълнуващ, когато всичко беше организирано и режисирано. А словата на обикновените ленинградчани ги пишеха партийни активисти. След година-две продължих да работя за побратимството. Тогава на мода бяха т.н. „телевизионни мостове”. В студия в София и в Москва,примерно, се събираха дейци на дружбата от различни области и си говореха за успехите. Такъв „мост” бе планиран и между Пловдив и Ленинград. Някой в БНТ беше решил да се рискува и мостът да се повери на местни кадри. Така организацията и воденето легнаха на крехките ми провинциални плещи. Пак заминах за побратимения град, но там нещата вече се бяха променили. На власт беше вече дошъл Горбачов, в приоритетите на перестройката укрепването на българо-съветската дружба изглежда не фигурираше, на мода бяха дошли ТВ мостове с Ню Йорк, примерно. Промяната се усещаше и в Пловдив. В реповете, където винаги имаше купища залежала съветска преса, сега списание „Огоньок” се криеше под рафта. За да не стигне до „гнилите интелектуалци”. Лятото на 88-а или 89-а на морето случайно се срещнах с Виталий Коротич,легендарния главен редактор на „Огоньок”, направих телевизионно интервю с него, но не знаех дали ще мине по БНТ. Попитах в Окръжния комитет какво да правя с това интервю – след като се носеха слухове, че лично другарят Живков бил казал този Коротич повече да не се мярка в България. Всички вдигаха рамене и казваха да правя каквото си искам. На моя отговорност. Та при това „съгласуване” погледнах на едно от бюрата и видях там да стои отворен самият „Архипелаг Гулаг” на Солженицин. Инкриминираната книга вече се беше появила на руски. Беше ясно, че нещата са се променили непоправимо. Дойде Десети ноември и всичко рухна. С изчезването на „необятните руски пазари” започнаха да фалират колоси на пловдивската икономика. Известно време изнасяхме по нещо – например руският народ още търсеше легендарните производства на „Ален мак” – паста за зъби „Поморин” и шампоан „Па-па”, преведен като „Кря кря”, но и тази гордост на града си отиде. Изчезна Руската книжарница, която си беше един от духовните центрове в този град. Горбачов си отиде и остави БСД /българо-съветската дружба/ в руини. На Елцин от пиене не му остана време да направи нещо. Сега надеждата ни е в Путин, който въодушеви стотици хиляди българи. Дали ни чака нов, още по-висш етап на Дружбата?
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1124
Блогрол
